Свети отец Пио и Светата литургия
За да разберем поне малка част от тайната, която отец Пио преживява по време на Света литургия, е важно да знаем, че в годината, в която приема ръкоположението – 1910 година, той принася самия себе си в жертва (пожертва се) за "грешниците и бедните души в чистилището". Малко хора знаят колко висока е цената и колко голяма е опасността от такова действие. Този, който взима такова решение, участва в жертвата на Спасителя, който жертва себе си за всекиго от нас! Който взима такова решение, е важно да прави това в съгласие с изповедник или с духовен водач (духовен баща). Свещениците, с голяма отговорност за поверените им души, с мъдрост и предпазливост могат да разрешат такъв обет.
На своята иконка, която отец Пио раздавал за спомен от първата отслужена литургия, написал собственоръчно: "Исусе, моят дъх и моят живот, който днес, треперейки Ти принасям в тайна на любовта, стори да бъде за света пътя, истината, живота; а за Тебе – свещеник свят, съвършена жертва". Думите придобиват особено значение на 9 юни 1931 година, когато отец Пио могъл само да отслужва Света литургия в монашеския параклис, така наречения "оратириум", в присъствието на само един министрант. Беше му забранено да отслужва литургията в присъствие на повече хора, до 15 юли 1933 година. Отслужването на литургията траело повече от 2 часа. И така продължило всяка сутрин!
В отслужваните от него литургии имало нещо изключително, което започнало да привлича все повече и повече хора в Сан Джовани Ротондо с единствената цел да присъстват на литургиите. Но трябва да се подчертае, че литургиите, отслужвани от отец Пио, по същността си с нищо не се различавали от Евхаристична жертва. Той бил верен на литургичните правила, не правел никакви експерименти, отслужвал по Тридентския канон. Хората винаги разбират как свещениците отслужват Светата жертва: дали бързат, или го правят бавно, дали внимателно казват молитвите, дали с голяма набожност, или не. Често свещениците можели да чуят от отец Пио думите: "Отслужвай литургията така, че все едно тя е твоята първа или последна литургия в живота!", с подобни думи се обръщала към свещениците и света Майка Тереза от Калкута.
Отец Пио често казвал и това: "Гледаш свещеника, който отслужва Светата литургия, и веднага разбираш кой е той". За отец Пио същността на Евхаристията била това: първият Свещеник е Христос, но там присъства и някой от свещениците, който дава нещо от себе си, много често нещо лично. Има голяма разлика между думите: "бях на литургията" и "участвах в литургията".
Светата евхаристия, преживявана от участниците, е отражение на връзката с Исус, отражение на любовта към Него, достигналата близост и посвещението, в което всеки е лично ангажиран. За отец Пио литургията била онзи момент, в който той навлизал изцяло и напълно. Тя изразявала цялата негова личност: неговата любов към Бог – разпнат, Бог – любов, Бог – жертва за греховете, Бог – спасител, Бог, който прави човека съпричастен на своето спасително дело.
Месата, която той отслужвал, свързвала целия му живот, живота му всеки ден – това не било допълнение или подправка на живота му: дългите години на медитация, които прекарвал в размисли върху Исусовите страдания, заедно със сълзите, които проливал, отвращението, което изпитвал от греха, любовта към Исус – жертва за грешниците и бедните души в чистилището, жертва за Църквата и за целия свят.
Трябва да се каже честно, че Бог действал по такъв начин в живота на отец Пио, че искал да го съедини със себе си, да го свърже със своето дело за спасение: постоянни борби със сатаната, тъмнините на вярата, постепенното участие в Страданието Господне, където връх станали стигматите. Въобще не е учудващо, че отслужването на Светата жертва било истинско преживяване на Страданието на Христа. Когато болен, измъчван и страдащ отивал бавно към олтара, изглеждало, че тръгва към Голгота. Хората отговаряли на неговите думи в хор, което било странно и изненадващо, тъй като в тези времена само министрантите водели диалог със свещеника по време на литургия. В това можело да се прочете желанието на хората да участват в обреда – а не само да бъдат неми свидетели; те имали нужда да бъдат участници! Как Ти участваш в литургия? Участваш ли или само да гледаш? Какво мислиш за тази най-голямата ценност, която имаме като Църква, как говориш за Евхаристията? Кога за последен път си чел някаква книжка, свързана с това най-свято тайнство? Моят духовен баща казва много точно: всяка година поне една книжка, свързана с Евхаристията, да прочетеш – за да не се превърне отслужването и участието в Литургия - в тази най-голяма тайна, в нещо обикновено.
В Сан Джовани Ротондо започнали да пристигат хора от цял свят, за да срещнат отец Пио. Най-лесният начин за такава среща било по времето, когато той отслужвал Светата литургия. Не им пречело, че Евхаристията била отслужвана толкова рано сутрин (започвал подготовката за литургия в 2.30, в църквата слизал в 4.00 часа), че била дълга (повече от два часа) – когато свършвала, хората искали тя да продължи още! Никой не се съмнявал, че по време на литургията отец Пио преживявал страданието Христово. Ние познаваме светците, стигматиците и такива хора, които в петъците или по време на Страстната седмица имали дарбата по един особен начин да преживяват Господното страдание. Например: Вероника Джиулияни, света Гема Джалиани, Тереса Неуман, Александра Мариа де Коста... но никой от тези светци не преживял такова нещо по време на Света литурия. Отец Пио, така смятам е единственият свещеник стигматик. Преживяването на страданието Господне по време на Светата литургия имало очевидна цел!
Трябва точно да се каже, че не литургията, отслужвана от отец Пио, се случвала изключителна тайна – но истинска тайна, каквато е всяка една литургия, в която участваме. Евхаристията е жертва, спомен за Христовия кръст, за Неговото страдание. Евхаристията е момент, когато Исус се жертва, отдавайки се на Отца за нас, вместо нас. Евхаристията е момент, когато Исус изцяло се дарява на нас като храна за вечен живот. Това е само опит за описание на това, което се случва. Евхаристията е стократно повече!
Хората, които участвали в литургиите, отслужвани от отец Пио, наблюдавайки го, започвали да разбират същността на месата. Това било най-важното. Когато помолили веднъж отец Пио да говори за значението на Евхаристията, той казал: "Деца мои, как да ви опиша това? Месата е безкрайна като Исус". И добавил: "Светът би могъл да съществува без слънцето, но не е възможно да съществува без месата".
Когато чета едно интервю, което направил с отец Пио един от журналистите във връзка точно с тази тема „Литургията”, веднага осъзнавам, че по време на Светата Меса, отец Пио:
-Поемал върху себе си греховете на хората, понеже те са част от Божията жертва.
-Най-много страдал по времето, когато отслужвал литургия, и главно по това време; страданията и болките в другите часове от деня били по-малки.
-Отслужвайки литургия, най-много страдал от консекрация до момента на причестяване.
-От началото до края на литургията чувствал бичуване, най-силно в момента на консекрация; също и коронясване.
-Много често на очите му се появявали сълзи.
-Моментът на приемане на Светото причастие било "външно и вътрешно милосърдие Божие. Всичко едновременно". "Когато Исус идва, посещава не само душата, а цялата личност на човека." "Исус, в момента, когато човек Го приема в Светото Причастие, се наслаждава на личността му." "Моментът на приемането на Светото Причастие е моментът на съединението, както едно парче восък се стопява с друго парче восък и така стават неразделни." "Когато приемаш Светото причастие, моли се да бъдеш другият Исус, цял Исус, винаги Исус."
- В момента на приемане на Светото причастие отец Пио преживявал мистична смърт, както от страдание, така и от любов.
- В момента на отслужване на литургия около олтара имало цяло небе, Дева Мария, ангелите, които възхваляват, обожават и обичат.
- Хората, участвайки в Светата литургия, нека да състрадават и обичат, като Дева Мария, като жените, стоящи под кръста, и както свети Иван по време на Тайната вечеря.
Това, което се случвало в душите на верните, които участвали в месата, отслужвана от отец Пио, е единствено делото на Светия Дух. Хората пристигали с любопитство – започвали да плачат като малки деца; невярващи получавали дара на вярата, тези, които не били в състояние да простят – прощавали на своите врагове, тези които не искали да променят своя живот – обръщали се. В толкова многобройни младежи: момчета и момичета, се раждало желание да отдадат своя живот за Господа, ставайки монахини, монаси, свещеници.
В литургията, отслужвана от отец Пио, бил забелязван Бог, човек можел да Го докосне. Ти, когато участваш в литургия в твоята енорийска църква, забелязваш ли присъстващият Исус, който страдал за тебе, умрял и възкръснал? Каква е твоята връзка с Бога се показва именно когато участваш в литургия. Твоето отношение към Исус показва как преживяваш период на ваканция, на отпуска – дали планираш почивка там, където можеш да участваш в литургия? Кога за последен път си приемал Светото Причастие? Исус много точно каза: "Който приема този Хляб, ще живее вечно!". Искаш ли да живееш вечно в близостта до Бога?
Духовността
Францисканският орден на Братя Капуцини извършва апостолска дейност на всички континенти и принадлежи към ордените, които в найголяма степен са ангажирани с мисионерска дейност. Всеки трети капуцин работи в Третия свят, а всеки осми е мисионер. Полските капуцини работят в България, Австрия, Централноафриканската република, Украйна, Литва и Беларус. Днес има нужда от младежи, които силно желаят, след съответната подготовка, да служат като монаси в България и в мисиите по света.
Светият Отец Йоан Павел II казва: „За вас, капуцините, казват, че сте бедни, ала вие сте богати със светци". В течение на почти 500-годишното си съществуване нашият Орден е дал на Църквата и света повече от 160 Божии раби и повече от 20 светци и блажени. Сред тях са свети отец Пио, стигматик, и блаженият отец Хонорат Кожмински, основател на повече от 20 ордена.
Изключително важна роля в нашето монашеско се-мейство имат братята, непосветени в духовен сан. Със своята отдаденост на делото, с безшумната си работа, много често тясно специализирана, с молитвите си и с личния си житейски пример те участват в „драматичния щурм за спасението на света".
Нашата дейност включва: проповядване на трезвеност, духовни упражнения, участие в мисии, работа в енориите и сред децата и младежта - преподаваме катехизис, поклонения, лагери, посветени на избора на призвание, т. е. на бъдещия житейски път; полагаме грижи за министрантите, за музикалните и театрални състави, за студентите. Някои братя се посвещават на научна работа, на художествена и литературна дейност или на специализирана духовна дейност, например сред наркоманите и затворниците. На Божията нива работят повече от 60 епископи капуцини.
Стремежите на капуцинския живот включват непрекъснато духовно усъвършенстване, постоянно следване на първоначалния идеал, пълно реализиране на Евангелието на Исус Христос. Тайната на капуцинското подражание на Божия Син се крие във всекидневното сътрудничество със Светия Дух, обявен от св. Франциск за Върховен наставник на Ордена. Задачата на капуцина е да приближава Христос с доброта и сърдечност до съвременния човек от позицията на слуга и брат. Харизма и специфика на капуцинската мисия по света е готовността да се извършва всяка работа, възложена от Църквата, и служенето на Царството Божие. Девиз на нашия монашески живот е всеобщо известната истина: „Ние сме синове на св. Франциск дотолкова, доколкото следваме неговия живот и учение".
Идеал за капуцинския живот е Исус Христос, показан в Евангелието, в Правилото и в живота на св. Франциск. Той трябва да бъде предмет на мисълта, желанията и размишленията на капуцина и да бъде върховно съкровище в живота му. Капуцините се опитват постоянно да се изпълват със Светия Дух, системно да се уподобяват на Него и, подражавайки Му, да пресъздават Неговия живот на земята.
Следвайки Христа, капуцинът върви по пътя на себеотдаването и на поставянето на все по-големи изисквания към себе си. На първо място той поставя молитвата. Който не се моли, е като беззащитен войник в огъня на сражението. Оттук и думите: „Кой капуцин е добър? Този, който се моли. - Кой е по-добър? Койтo се моли повече. - А кой е най-добър? Онзи, който се моли; най-много".
Капуцините отдават голямо значение на тишината, на усамотението, на пребиваването в лоното ш девствената природа, понеже всяко велико дело и всяю святост се раждат далеч от крясъците и шума. Капуцинът странства по майката земя като поклонник раздавайки Христа, Неговия мир и добрина. В духа на францисканската себезабравеност той се чувства подчинен на всички хора и на всяко живо същество, запазвайки едновременно с това доброжелателно приятелско отношение. Във всекидневния си живот култивир бедността както по отношение на материалните нещтака и в сферата на духа, отричайки се от собственг та си егоистична любов. Благодарение на радостната си бедност, както забелязва Светият Отец Павел VI, „Капуцините всякога са се ползвали с голямо признание от страна на християните, които обикновено са свикнали да ги виждат винаги обикновени, смирени, весели, охотно откликващи на нуждите на ближните и най-вече на бедните, болните и грешниците".
Капуцините излизали от своите манастири на тържищата и площадите, за да говорят за пороците и добродетелите, за наказанието и за славата и за да култивират, като братя на всички хора, чувството за братство чрез конкретни и разбираеми проповеди, предавани от сърце на сърце. Утвърдило се е мнението, че ако друг свещеник не успее да изповяда някой «труден» каещ се, ще го стори капуцинът. Това мнение намира потвърждение в думите на папа Павел VI: „Хората ви вярват, преодолявайки погрешните чувства на срам и страх, те идват добре разположени при Братя Капуцини за трибунал на покаянието... Това, което виждам у вас, което се излъчва от вашето капуцинско поведение, е смиреният Христос, Който е по-достъпен за онези, до които другите не могат да се доближат".
В наши дни такава известна личност е бил италианският капуцин от малкото селце Пиетрелчина отец Пио (1887-1968). Със своя живот, в който неизменно са се преплитали радостта от това, че е възлюбено Божие дете, с голямото страдание, предизвикано от злото и греха на хората, той доказва, че и днес може да се живее според евангелските норми и че учението на Исус е актуално, винаги ново и привлекателно. Дългите часове, прекарани с Исус по време на молитва, и изпълнената с любов готовност да понесе за своя Възлюбен всяка жертва, го направили мистик и белязали тялото му със следите от раните на разпнатия Христос. За хората той станал голям знак на Божието милосърдие и опрощение, а неведнъж и пророк, възвестяващ и обясняващ Божията воля и Божиите планове. Като монах се отличавал с непоколебимо смирение, а като истински син на св. Франциск - с душевно спокойствие и невероятна отвореност за проблемите на ближните.
Братя Капуцини
История на Обществото
Капуцините са третата голяма монашеска общност в рамките на Първия орден на св. франциск Асизки. Тя се заражда от силното желание за възможно най-автентично подражание на Христа в духа на св. Франциск и на неговите първи братя и била утвърдена от Църквата на 3 юли 1528 г.
Мисията на Братя Капуцини в България е открита на 21 март 1841 г. с предложение на папа Григорий XVI (1831-1846). Нейни първи представители са братя Андреа, Вененко, Онуфрий и брат Теодор, всички италианци. Те поемат от отците редемптористи служението в Пловдив и в селата Даваджово и Селджиково. Дошлите по-късно техни събратя поемат енориите в селата Хамбарли, Калъчли и Дуванли. С много труд, апостолско усърдие, лишения и въпреки отрицателното отношение на властите и гръцкото духовенство, те полагат здравите основи на мисията, които въпреки превратностите на времето остават твърди вече цели 175 години.
Още при първите си контакти с местното население мисионерите установяват, че положението на католиците в духовно и материално отношение е повече от плачевно. Това определя и приоритетите в тяхната дейност. Изграждат се училища за вероучение предимно на децата. Създадената семинария в Пловдив подготвя младежи за свещенически сан. Богословското си и философско образование тези младежи получават в Серафическия семинар в Буджа, днешна Турция, а след Първата световна война - в Тирол. През 1886 г. на Божията нива вече се трудят и първите българи капуцини. Пристъпва се и към построяването на църкви, достойни „за прослава на Царя на небето и земята", каквото е желанието на първите мисионери. В София е изградена величествената катедрала «Свети Йосиф». В Пловдив се издига катедралата «Свети Людвик». Впечатляващи с размерите и украсата си са построените с немалък принос от страна на капуцините след земетресението през 1928 г. и днес съществуващи църкви в Генерал Николаево, Секирово, Житница, Борец, Белозем и по-ранните и по-малки в Миромир и Дуванли. Освен това отците капуцини се проявяват и като първопро-ходци в социалната, благотворителната и просветната дейност в Южна България. Щедро насърчават построяването на болници, сиропиталища, колежи, свещенически домове. Някои мисионери, като отците Иероним в Селджиково и Тобия в Хамбарли, се радват на благодарността на селяните, които те лекуват. През 1924 г. по инициатива на отец Козма Гюлов в с. Секирово започва строежът на болница - първата болница католическо село. Безспорна заслуга с изключителе отзвук в духовния живот на Божия народ е създаван то на издателство «Добрият печат» и издаването и в. «Истина», ръководени от отците капуцини. Изданята на «Добрият печат» - духовна и художествена литература, дадоха обилна духовна храна на католицип в цяла България и поддържаха самосъзнанието за принадлежността им към универсалната Църква.
По времето на комунизма много капуцини заплат ха за своята вярност към Бога и Църквата с пребивав не в затвори и в трудови лагери, с изселване, с принуд телна емиграция и дори с мъченическа смърт - кап отците Флавиан Манкин и Фортунат Бакалски. О повече от 35 капуцини само един български капуцин пр живя комунистистическия ад - отец Франц Нонов както и неговият събрат в Ордена, отец Никола Гечев, който след 1995 г. се завърна от Италия.
Без да се омаловажава приносът на другите ордени и мирски свещеници, благодарение на разностраннаг дейност на отците капуцини духовният живот в Софийско-Пловдивската епархия получи истинския си католически облик, който и през дългите години на активен атеизъм не избледня. Tempora mutantur- временаг се менят! От 1993 г. щафетата на първите мисионе капуцини е поета от събратята им от Краковската провинция (Полша). Понастоящем в България служат на Бога и хората 8 капуцини в три манастира.
Да! Времената се менят, само апостолският дух, който свети Франциск от Асизи завеща на следовниците си, остава непроменен, наситен с евангелско усърдие, смирение и настъпателност за победата на доброто и разбирателството в мир между човеците с добра воля. Pax et Bonum - МИР И ДОБРО!